Sorry, this entry is only available in Bulgarian. For the sake of viewer convenience, the content is shown below in the alternative language. You may click the link to switch the active language.
По случай 501-та годишнина от Реформацията, на 28 октомври 2019 г. в Християнска църква „Света Троица”, София, се проведе семинар, посветен на историята на Новозаветния текст и на изданията, от които са правени новобългарските библейски преводи. Целта на тази кратка среща беше да се представи една обобщена картина в занимателен разказ. По първата тема изложение направи инж. Драгомир Радулов, а по втората п-р, д-р Венцислав Стойков. Кратко приветствие бе отправено от домакина п-р Гроздан Стоевски и от Радослав Апостолов, изпълнителен директор на Българско библейско дружество.
Базовият гръцки текст на Новия Завет не е запазен в оригиналния си вид. Както и всяко древно литературно произведение. Още повече, той не съществува в пълнота в нито един отделен ръкопис. Затова, за сглобяването на текста в цялост, трябва да има комбиниране на ръкописи. Това е и основната задачата на научната дисциплина, наречена Тексткритика. В съвременните условия се разглеждат всички запазени ръкописи: 140 папируса, 322 унциала и 2951 минискула.
Формирането на Новозаветния корпус (за Старозаветния нещата са принципно сходни, но имат своите особености) съпътства цялата Християнска история: това включва процеса на Канонизация (кои книги да влязат и кои не), както и работата на споменатата Тексткритика да се справи с огромното множество разночтения.
Преди писаното Слово имаме въплъщението на Този, който е Словото. Земният път на Исус Христос е път на чудеса и знамения, той ще завърши с Неговата смърт, Възкресение и Възнесение, но самото писане ще остане привилегия за Неговите последователи, в началните десетилетия на Църквата.
Формата на Евангелието е разказ. Разказът по необходимост се нуждае от подсигуряване. И това се усеща в Църквата много бързо: Да се отразят духовните знания на очевидците в писмен вид, за да се запази свидетелството трайно. Както и да се одобри от Църквата в противовес на множество недостоверни и ненадежни разкази, които със сигурност ще възникнат.
Целта на Писанията е:
– да съхранят и потвърдят Евангелието;
– да опишат създаването и развитието на Църквата;
– да опишат правилата в Църквата;
– да опишат пророчества за последните дни.
Така, да оформят база, на основа на която да се описва Църковната доктрина, да се характеризира ясно Христовото учение (за да се представи точно и пред външния свят) и да се изградят огради против ересите, които възникват от самото начало.
Това е началото на Писанията. Те имат да свършат конкретна работа в Църквата, а не да са просто “репортажи със задна дата”, в които всеки очевидец се старае да си припомни максимален брой подробности. Ап. Йоан ще каже в края на своето Евангелие 12:25 “А има и много други неща, които Исус извърши, които ако се запишат поотделно, мисля, че даже и целият свят няма да побере написаните книги”. Така, имаме декларация на самото Писание за собствена ограниченост пред реалния Исус.
Според мнението на съвременните изследователи, подкрепени от свидетелствата на Ориген (184-253) и Йероним Стридонски (345-420), първоначално е съществувало евангелие на арамейски език (говоримият тогава в Израел), от чиято информационна база, следвайки стила на Марк, се написват и Матей и Лука. После следва Йоан. До 90г. са написани всички книги на Новия завет (НЗ).
Периодът 90-150г. е времето на обмяна и разпространение на отделните книги. След 150г. пръв Ириней Лионски (130-202) ще постави въпроса за Канонизацията. Това е първият автор, в чиито произведения намираме цитати от всички НЗ книги и който ги издига в ранг „Писания”, с който ранг преди него са реферирани само СЗ книги. На Ориген дължим термина „Нов Завет”, като обозначител на корпуса Новозаветни писания, а термина „Библия” го дължим на Йоан Златоуст (349-407).
Канонизацията бележи един ранен апогей при Атанасий Александрийски (296-373), който в 367г. пръв описва Канон, който напълно се покрива със съвременния. Все пак, до края на X век има поне 6 канона във Византия (по Westcott) с малки разлики. Практически, канонизацията ще свърши чак на католическия Тридентски събор (13.XII.1545 – 4.XII.1563): след него почитането на точните бройки книги (27 за НЗ) става правило за всички деноминации.
През Средновековието текстът е преписван и пазен основно във Византийските скриптории. За пергамента за текста на цялата Библия са били необходими кожите на около 500 телета. Също и трудът по преписване е бил неимоверен.
Самият текст до началото на книгопечатането пребивава по съвременни мерки в необработен вид: употребата на препинателни знаци, а даже и разстояния между буквите, в гръцкия текст до VIII век е несистемно и рядко. По-скоро те маркират мястото на пауза при четене. С появата на печатните издания всеки издател почва да си слага пунктуация, даже и до излишество. Систематизация на пунктуациите започва едва след Грийзбах (Knapp, Schulz, Lachmann, Tischendorf)
Най-ранното деление на глави се наблюдава във Ватиканския кодекс, унциал от 4-ти век.
След откриването на книгопечатането (1450-1455г.) цената за производството на всяка книга неимоверно пада. Латинската Вулгата е първата печатна книга в света. Скоро се издава и НЗ на оригиналния гръцки език. За неговата компилация се ползват намерените минускули в библиотеките. Те всички принадлежат към т.н. по-късно «Византийска фамилия» текстове, или – «Текст на Болшинството» (Majority text). Всички ползвани от тези издатели минускули са от след 10-век. Издателят Робер Етиен, наречен Стефанус, в изданието си от 1551г. въвежда номерация на стиховете, която се запазва и до днес. От други издатели, братя Елзевир, идва и термина “Textus Receptus” (Приет текст) (TR), нанесен като рекламно подзаглавие.
През 1627г. Патриарх Кирил Лукарис подарява на краля на Англия, Чарлз Първи, древен унциал с цялата Библия. Той ще бъде наречен по-късно «Александрийски кодекс». Откриват се множество разночтения с вече утвърдения вариант на Textus Receptus: а по него вече е направен зашеметяващо успешен английски превод, KJV: Библията на крал Яков.
Последвалите открития на древни ръкописи, най-вече, унциали, показват много повече разлики. През 1707г. Милл издава епохален труд с описание на разночтения и техен анализ. Публикуваните над 30000 разночтения предизвикват паника. (За сравнение, съвременната Тексткритика преброява над 500000 разночтения в НЗ и успява успешно да ги «пребори»).
Грийзбах (1745 – 1812) открива четирите типа текстове в ръкописите: Александрийски, Западен, Кесарийски и Византийски. От него е принципът по-кратък вариант да се предпочита пред по-многословен, ако е подкрепен от по-стар ръкопис (преписвачът по-скоро добавя). За изключение от това правило трябва да има очевидни причини.
Включват се и католически учени, разработват се методи за определяне възрастта на ръкописите.
Карл Лахман (1793 – 1851): От него почва низвергването на TR. Прави издание, изцяло лежащо на тексткритичните принципи. Но: изключва напълно минускули. Целта му е да представи “най-ранен” текст и се отказва от претенции за “оригинал”.
Константин фон Тишендорф (1815-1874)
Най-значимият изследовател на 19 век и може би в цялата история на Тексткритиката. Открива Кодекс Ефраими, като изследва Палимпсест (пергамент «втора употреба») и с ултрафиолетова светлина проявява оригиналния Библейски текст, покрит от писаното от друг автор. Съдейства за обнародването на Ватиканския кодекс, а при експедициите си в Синай открива и изтегля с цел книгопечатно издаване и т.н. «Синайски кодекс». Последният е най-пълен и най-стар текст, който съдържа целия НЗ и СЗ като Септуагинта.
Brooke Foss Westcott (1825-1901), Fenton John Anthony Hort (1828-1892)
Издават след 28 годишен труд „The New Testament in the Original Greek” през 1881г, критично издание, с афинитет към Ватиканския кодекс. (WH)
Разсъждава се за документа като единно цяло, правят се изводи за стила на преписвача и това повлиява за оценка на теглото на отделните разночтения. Отхвърля се идеята за majority: текстовете се разглеждат във взаимовръзка и се търсят генеалогии. Според тях византийската (сирийска) група текстове се основават на преработка през IV век с цел отчетливост на смисъла. Като подкрепа: у доникейските християнски автори няма поддръжка за TR-тип разночтечния.
Scrivener (1813-1891) – прави реконструкция на текста, ползван от KJV. TR се опитва да “отвърне на удара”
RSV – Преводът “Revised Standart Version”, първият широкомащабен проект след KJV поне официално е базиран на изданието WH.
Еберхард Нестле (1851-1913)
Полиглот, който през 1898 издава „Novum Testamentum Graece cum apparatu critico ex editionibus et libris manu scriptis collecto., комбиниран от OCM (Тишендорф), WH и изданието на Richard Francis Weymouth
Постига акуратност + компактност: това издание елиминира тенденцията на OCM към Sinaiticus и на WH към Vaticanus и Alexandrian. То е одобрено от Британското и Чуждестранно Библейско дружество за заместител на Textus Receptus.
След смъртта на Еберхард Нестле, неговият син Ервин Нестле поема делото и прави няколко издания. От 1952г. Към работата по издаването се включва Курт Аланд. (21 издание). През 1959г. той основа INTF (Институт за Новозаветни изследвания). Последният негов труд се нарича “Text und Textwert’ (TUT). В тази огромна поредица са описани всички разночтения на НЗ в определен набор пасажи със теологична значимост.
Теологическият стандарт Нестле-Аланд (NA) се появява през 1993 в 27-то издание.
През 20 век има ескалация на преводите и разпространението на Библията, предимно върху критически издания.
Други популярни съвременни издатели са:
SBLGNT – издание на Michael Cholmes (Logos Bible Software)
THGHT – издание на Daniel B.Wallace (Tyndale House)
В началото на 21 век, след въвеждането на текстовете в електронен вид и анализа на разночтенията от базите данни, е разработен нов метод за статистическа оценка: Coherence Based Genealogial Method (CBGM) от Герхард Минк. Обнародван е през 2008г. на световна закрита конференция.
Този статистически метод е базиран на разночтенията: един вид, това което досега се е разглеждало като пречка, сега се впряга да върши полезна работа за разбирането на историята на текста. Анализът подрежда ръкописите (по-точно, текстовете, които те представят, защото може по-късен ръкопис да представлява точен препис на нещо много ранно) по близост и предходност. Така, всички ръкописи мога да бъдат вкарвани в различни йерархии, които да дадат хипотези за развитието на текста.
На негова основа е изданието Editio Critica Major (ECM). Засега под метода CBGM са анализирани само Католическите послания и Деяния на апостолите. NA28 и UBS5 включват новостите по Католическите послания. В NA29 (до две години??) се очакват и Деяния, и евентуално – от Йоан.
Вероятно пълен ECM И NA30 ще имаме през 2030г.
Изданията, от които са правени новобългарските библейски преводи
Новобългарски (нвб) се считат писмените паметници след XVII век. Първите издания на НЗ и Библията включват: Евангелието на Матей, преведено от Тедосий Бистрицки (1823 г.), Четирите Евангелия, преведени от Петър Сапунов и Отец Серафим (1828 г.), Новия завет, преведен от Неофит Рилски (1840 г.), Стария завет, преведен от Константин Фотинов (1860-1864 г.), Новия завет, изготвен от Преводаческата комисия в Цариград (1866 г.) и цялостното издание на Библията в Цариград (1871 г.).
Въпросът от какви езици и издания са правени нвб библейски преводи е най-ясно поставен от проф. Ив. Марковски в монографията „История на българския Синоден превод на Библията” (бел. 1 на стр. 15, ГДА, С. 1949). Той отбелязва: „Както в дадения случай, тъй и в по-раншните преводи не намерихме точни указания за оригинала. Не е достатъчно да се каже само, че преводът е направен от еврейския оригинал, от гръцки и т.н. Нужно е да се каже, кое именно научно и изправено издание са имали под ръка преводачите, коя редакция, рецензия и пр. Гръцкият текст, както споменахме по-горе, има няколко редакции.” На базата на изследваното като дисертационен труд, В. Стойков накратко изложи следните сведения, които до голяма степен дават отговор.
От превода на Теодосий Бистрицки само Евангелието от Матей е отпечатано в Петербург през 1823 г. До преди няколко десетилетия се е смятало, че няма оцелял екземпляр. Но оттогава са открити в библиотеки в Русия и Великобритания няколко екземпляра. В тях българският текст е в паралелна колона с църковнославянски (цсл) текст, от който ясно се вижда, че е правен българският. Цсл текст е представител на версия издавана в Петербург, която на много малко места се различава от печатания по това време в Москва.
Преводът на Четирите Евангелия, издадени от Петър Сапунов през 1828 г. в Букурещ със средства на дарители. Изданието е в 1200 бройки, от които са продадени едва около 300. Преводът е правен от елинистично койне в издание на Британското и чуждестранно библейско дружество (БЧБД), в което до текста на Textus Receptus (TR) в успоредна колона е отпечатана версия на катаревуса. Силно влияние върху българския превод са оказали както версията на катаревуса, така и такава на цсл.
Високообразованият Неофит Рилски превежда целия Нов Завет, който се отпечатва от ОБД през 1840 г. в Смирна. Следват няколко издавания в хиляден тираж. Преводът е правен от цсл, който постоянно е бил сверяван с текст на елинистично койне, вариант на TR. Преводачът на много места сравнява и превода на Сапунов, както преводи на руски, румънски и турски език.
През 1866 г. в два формата излиза Новия Завет, подготвен от комисия, в която участват мисионерите Елиас Ригс и Алберт Лонг, както и българските литератори Христодул Костович и Петко Р. Славейков. След като преглежда и текста на Стария Завет, подготвен от Фотинов и редактиран и издаден от Е. Ригс и Х. Костович, през 1871 г. Комисията отпечатва цялата Библия. До 1914 г. се правят още редица издания на този текст на Библията и части от нея. Днес тези издания са познати под името „Цариградска Библия“. За работата си по Новия завет Комисията стъпва на версия на П. Р. Славейков, която той изготвя за БЧБД, редактирайки изоснови версията на Неофит Рилски. Текстът на Славейков е отново подробно редактиран от Комисията, като множество преводачески решения на Неофит са възстановени, а други са възприети от цсл. Българският текст е стриктно приравнен към издание на TR, Оксфорд.
През 1912 г. в София излиза НЗ, редактиран от друга комисия, ръководена от мисионера в Самоков Робърт Томсън. За това издание текстът на НЗ е редактиран според критичния текст, по който е правена Английската ревизирана версия от 1881г. Думи и изрази, които се намират в TR, но според ползваното научно издание не са били в оригинала, са изведени от текста, а по-големите промени са посочени в бележки под линия като „по-късно добавени”. Изданието среща критика, което довежда до това, в следващи издания думите и изразите, свалени в бележка, да се върнат в текста и да се поставят в квадратни скоби. Огромен брой по-малки промени, които не са били описани в бележки под текста, остават без да бъдат възстановени.
Видът на текста от първата редакция се запазва и при следващата, при която НЗ е публикуван за първи път в София през 1938 г. След падането на комунизма в България, в периода 1999-2001 г. от Издателство „Верен“, Българско библейско дружество и Библейска лига – България, бяха публикувани ново поколение редакции. Всички те до голяма степен следват текста на първото поколение редакции (1923-1940 г.) и затова запазват този смесен вид на текста, който на много места следва критичен текст, а на места в скоби следва TR. Отговорност на издателите на Библейския текст остава в бъдещи редакции да прегледат и поправят тази непоследователност, следвайки научните издания на гръцкия текст на НЗ.
Публикувано с любезното съдействие и разрешение на автора.
(c) 2019 – 2020 г. Драгомир Радулов. Всички права запазени. Текстът на лекцията може да бъде цитиран без изрично писмено разрешение на автора под всякаква форма (печатна, визуална, дигитална, или аудио) в размер на не повече от 25% от материала, в който е цитирана.